Само знам, че това е един от тези безценни моменти, в които всичко спира и застива...
Слънцето се плъзга толкова бавно, че едва разбирам, че се движи.....докато не стигне до хоризонта. Тогава ми се иска просто да спре!
- Не може ли да останеш още мъничко при нас?!?
Явно не. Не тича и не се бави. Просто си върви. С неговото темпо. Време е да покани нощта и да отстъпи хоризонта на Нейно Величество ЛУНАТА! Все пак е кавалер. Не може да я остави да чака.
Пък...и толкова милиони хора стоят от другата страна на хълма в очакване на Новия ден.
Е...поседях и погледах. (Поснимах.) Помълчах. Помислих си колко съм щастлива. Вдишах дълбоко. Усмихнах се. И продължих по пътя за вкъщи.
Само от този миг успях да си взема доста.
Момент на безвремие.
Благодарност.
Широка усмивка, която идваше някъде от дълбоко...
Почувствах, сякаш Природата е истинският творец. Как може всеки един ден, ден след ден, след ден .... да се случва уж привидно едно и също : Едно и също слънце изгрява, и същото залязва! На едно и също място. Едни и същи хълмове, дървета и полета. И....!?! всеки ден да е различно. Залезът никога няма да е като този днес, или като този от вчера.
Та нали и аз няма да съм същата... Поне това би била идеята...От единият залез до другият да науча нещо ново и ....тогава вече моите очи, с които го гледам няма да са същите...
No comments:
Post a Comment