Да твориш живота си

Какво всъщност правиш?
Не те питам какво си учил или къде работиш.
А просто КАК живееш? Не къде.
Не искам да чуя София или Лондон.
Искам да те попитам имам ли усмивка на лицето си когато видиш, че идва Нов ден и светлинка в сърцето си, която те изпълва с ... енергия. Която ти дава тласък.
Тласъка да твориш живота си.
Да, точно така. Ти си творец. Аз също. И нашият обект е Живота.
Все едно имаш един музикален инструмент в ръцете си. Твоят инструмент е Животът!
Как се отнасяш с него? Захвърляш ли го в ъгъла на стаята, когато ти писне?
Оставяш ли го да прашаса и струните да ръждясат?

Никога няма да забравя някои неща, които Учителят ми по китара ми казваше. Помня, че си имах едно мъдро тефтерче, в което си ги записвах като се прибирах в къщи. За жалост то не е при мен сега, но...май по-ценното е, че нося не всички, но поне някои във себе си.
От всичко, най-много ме изумяваше, как е възможно да има толкова прилика между свиренето на китара и Живеенето на Живота! И как всеки път нещо, което той ми беше казал, веднага намираше приложението си в ежедневието ми.
Например, преди да седна да свиря, да си набележа цели. Какво искам да подобря в това произведение- дали звука, дали техниката. Аз просто обичах да си свиря. Ей така, по инерция. Щом като научех някое произведение, така че да е що-годе приятно за непрофесионално ухо да го слуша....просто си карах по инерция. Е, той винаги ме хващаше.

Ако животът е твоят инструмент, каква музика създаваш?
Приятно ли е на хората да са в твоята компания?
Поогледай се и виж... Изкуство е да твориш със сърцето си. "Не просто да натискаш някакви ноти. А да ги слееш в мелодия. Целта не е да изтърсиш една торба с ноти".А да ги дариш с Живот.
 Изкуство е да живееш всеки един ден с Любов. Да превъзмогнеш "Аз остарявам,  вече съм на цели 30 години!!!", "ееех...то всеки ден е едно и също, нищо ново не се случва в моето скапано ежедневие" и да се събуждаш всеки ден в твоя Нов свят, очаквайки Нови предизвикателства и отркивайки нови пейзажи. Не да се надяваш, а да вярваш. Да знаеш, че където и да си, каквото и да става, ти си в безопастност и, че нещата ще се случват по най-добрият начин. За теб.
Защото ти си творецът. Ти дирижираш. "Пръстите се движат по команда на мозъка. Нямаш 10 малки мозъчета във всеки един пръст, нали!"
 Всичко е въпрос на избор. Недей да седиш и да си свириш едно и също произведение, защото вече ти е лесно, и e това, което знаеш. Не ти се налага да разучаваш нови ноти до безкрай. Недей да правиш моята грешка. Аз така си стоях с 3 научени произведение повече от година.
Поне в Живота недей. Там със сигурност има повече смисъл. Презстраши се и се гмурни в Новото и създай Нова мелодия. Нова песен. Никога не знаеш, коя ще е следващата и колко приятна може да е тя. Никога не знаеш, кой ще я чуе и кой може да пожелае да върви до теб и да ти прави компания.
 Може никога и да не разбереш, ако продължиш да си правиш всичко, което ти е удобно и комфортно.
 Тези дни се присетих за една мъдрост... "Животът започва там, където свършва зоната на комфорт".
 Сетих се колко, колко пъти не съм правила някакви неща, защото ... така ми е било по-лесно. Или съм ги отлагала до най-последният момент. Преди това все си мисля кооооолко е трудно или страшно. Или в най-лошия случай и двете наведнъж. В повечето случаи. И какво се случваше? Отлагах и отлагах...докато не стигнеше най-пределният краен момент. И ....тогава вече нямах избор! Правех го. За отрицателно време. Защото вече имах само броени часове. И....успявах. Някак си. Счупвах се. Не спях. Не ядях. За 2-3 дни свършвах работата, която преспокойно можех да свърша за 1-2 месеца в прекрасно темпо...,но все отлагах. А през това време...си носех товара на гърба " Ооо....трябва да го свърша, трябва, трябва. О..ама е толкова трудно и гадно!" Увеличавах го многократно в съзнанието ми и ...това ми тежеше още повече. Да не говорим,че през това време не можех да захвана нищо друго, защото това което "трябва да свърша" виси и чака. Съвестта няма да ми позволи да отида един уикенд в планината, знаейки че след 2 седмици имам огромен изпит. Е, аз не сядах да уча така и така точно този уикенд, но не отивах и в планината!
  Точно това заема много пространство. Едно пространство с въздух, което не може да се за запълни с нищо друго. Като един балон. Докато не се спука.
Винаги след това усещах как това, което съм отлагала не е било нито толкова страшно, нито толкова голямо. И че можех да свърша не само това, но и доста други неща покрай това.
 Видях и още нещо през последните няколко месеца. Че всъщност е много лесно да имаш университет, да ходиш на уроци или да имаш работа. Много по-лесно е да имаш шеф или учител, който да ти стои над главата и да те ръчка. Дори и шефа ти да те тормози. Много по-лесно е, когато някой друг ти определя границите. Имаш краен срок. Знаеш какво трябва да направиш и до кога. Дори и да отлагаш, все някога ще го направиш.
Това също си е вид "комфорт". Много, много добро ооправдание. От типа на "нямам време"! или ... "На работа съм", "имам да пиша/предавам проекти". Е, хубаво. Пиши си. Работи си.
Ама...щастлив ли си? Със сигурност това са ти оправданията. Шефът е виновен. Университът, работата, парите....
 Учиш нещо, работиш някъде, даваш си времето и труда за Някой...и ...получаваш в замяна съответно някакви пари! Това е животът, казват хората.
За някои хора това наистина работи.
А за теб? По-важното е, дали имаш удовлетвореност от тази работа. Чувстваш ли се пълноценен и на място? Когато дойде неделя вечер свива ли ти се сърцето, че идва понеделник....и броенето на дните започва отново.
Идеята не е да отброяваш дните и да живееш за уикенда и ваканцията. Защото животът се случва и в тези дни помежду уикендите. Той си лети. И не пита.
 Когато излезнах поне за малко от този кръговрат на ежедневието между крайните срокове, просто осъзнах, че точно тук е Животът. Сега аз съм шефа. Аз дирижирам и аз определям посоката. Изборите си ги правя аз. Това което си направя, никой друг не може да ми го направи.

Изборът да поема наляво или надясно. Дали искам да ходя бавно или да тичам.Кога ще почивам?   Сега няма звънец като в училище, който да отброява минутите ми. Кога искам да стигна? И къде? И... съответно какво искам да взема със себе си по пътя?
 Тези и купища други въпроси ме заляха в момента, когато останах сама на пътя. Вън от играта и в същото време аз съм Играта. Аз съм и Правилата. Отстрани може и да изглежда много лесно. "Еех...колко ти е лесно. Можеш да правиш каквото си поискаш!"
Но не и докато не поемеш тежестта на волана и "свободата" сам да натискаш газта.
Вече няма оправдания и трети лица и обстоятелства, които да те отклоняват от Твоя път.
Няма училище или университет, които да те подготвят за Живота. Всичко е една илюзия.
Колкото и тапии да имаш...няма да ти помогнат, ако всичко си стои само на хартия.
Истинското училище е точно тук. Отвъд оградата на училището и катедрите на университета. Какво си научил, но дори и да си назубрил всички учебници наизуст....Животът не върви като по учебник. Имал ли си учители, които са те научили на нещо между редовете или нотите? Видял ли си някакъв пример , който те е докоснал по някакъв начин?
Кой си ти и какво искаш да направиш? Със Живота си. И със себе си.
Накъде вървиш? И наистина ли искаш да вървиш в тази посока?
Малко е трудно да разпознаеш и да си спомниш кой те е побутнал натам....твоят вътрешен глас, гласът на родителите или...този на обществото и Нормите. Защото "така трябва". "Така е редно", "така е модерно" и "така правят всички".
 Бая работа си е. Ама си заслужава!
 Не знам и аз още. Засега мога само да гледам тези, които са успяли. Тези, които живеят мисията си, следват разбиранията си и лудите идеи, които никой в началото не е разбирал и вярвал. Освен те самите. И точно там се крие всичко- силата и двигателят.
Засега само знам, че се изисква супер много кураж и  воля. И да знаеш в каква посока да вървиш. Лесно звучи, нали? Ред и половина на лист хартия. На някои и един живот не им стига до там да стигнат...Аз определено искам да съм от другите.
 Мога само да им се възхищавам!