Всичко, което има значение...

 Темично денят ми започна с леко разочарование... То беше породено от няколко счупени предмета.
 Всъщност, бях изпратила по пощата един пакет. Не беше голям, нямаше много неща, но най-важното е, че всичко, което можеше да се счупи в него, се беше потрошило. Ок, хубаво. Не бяха скъпи нещата. Не ставаше въпрос за парите и тяхната валутна стойност.
Всъщност, стана ми гадно, защото всичко това беше приготвено с много любов. И не само, бях ги опаковала прилежно, обезопасила (доколкото можах). И все пак- бях сложила толкова много внимание, които бях запечатала в една картонена опаковка. Жълтата куриерска услуга е препускала из европейските пътища тоооооолкова дни и нощи подред, че даже не помня кога тръгна малкото багажче към новите си собственици, но ще да беше отдавна. Както и да е, благодарна съм, че дори и на сол, са стигнали.
 След n-броя размисли по тази тема с едно такова леко вгорчаващо чувство в устата....нещо ми присветна. Изведнъж, някакво осъзнаване просто ме заслепи и мигом чувствата в мен забушуваха и ....усмивката се върна на мястото си.
 Всъщност....не е толкова важно, че е било на сол. Предметите са само външната част на моето внимание. Това е просто формата. Няма значение и какво е било съдържанието на пакета, нито състоянието му. Факта, че аз съм се постарала и погрижила нещо да стигне някъде, е повече от всичко. Любовта и вниманието не могат да бъдат потрошени, загубени, откраднати. Емоцията си остава. Намерението достига. Любовта е приета... И всъщност, това е всичко.
 Всичко, което си струва. Всичко, което означава и всичко, което има смисъл.
В тази посока мислите ми продължиха и по-нататък...
Кои са най-ценните неща?
Каквото и да притежаваш, най-ценното е вътре в теб. Дори и да ти вземат къщата, уютът, който ти си създал никой не може да ти открадне. Могат да ти вземат работата (да те уволнят например), но никой не може да ти вземе опита, никой не може да ти вземе това, което ти можеш да правиш. Може да не се държат добре с теб и да не харесват дрехите, които носиш, но ... Любовта ти, твоето Отношение, Изборите, които правиш всеки един миг, Знанията ти, твоята Гледна точка и .....всичките Умения, които имаш....никой с пръст не може да ги докосне...
 И това не е ли прекрасно? Мен ме остави в едно наистина блажено спокойствие и чувство на благодарност.
С нови сили и вдъхновения за действане и творене. И убедеността, че си вървя по моя път.
Защото....дори когато вървиш, всеки да ти говори, "Върви на ляво", ..."ааа, не, ама как? Твоят път е надясно!!?!", пък...ти си единственият, който знае правилният отговор. Той е само един и е в теб!
Ти можеш да усетиш най-добре докога да вървиш направо и в кой момент да свиеш... накъдето сърцето те побутне.
Така че.....дерзай смело. Ключът е в теб! Това е всичко, което има значение.

Да твориш живота си

Какво всъщност правиш?
Не те питам какво си учил или къде работиш.
А просто КАК живееш? Не къде.
Не искам да чуя София или Лондон.
Искам да те попитам имам ли усмивка на лицето си когато видиш, че идва Нов ден и светлинка в сърцето си, която те изпълва с ... енергия. Която ти дава тласък.
Тласъка да твориш живота си.
Да, точно така. Ти си творец. Аз също. И нашият обект е Живота.
Все едно имаш един музикален инструмент в ръцете си. Твоят инструмент е Животът!
Как се отнасяш с него? Захвърляш ли го в ъгъла на стаята, когато ти писне?
Оставяш ли го да прашаса и струните да ръждясат?

Никога няма да забравя някои неща, които Учителят ми по китара ми казваше. Помня, че си имах едно мъдро тефтерче, в което си ги записвах като се прибирах в къщи. За жалост то не е при мен сега, но...май по-ценното е, че нося не всички, но поне някои във себе си.
От всичко, най-много ме изумяваше, как е възможно да има толкова прилика между свиренето на китара и Живеенето на Живота! И как всеки път нещо, което той ми беше казал, веднага намираше приложението си в ежедневието ми.
Например, преди да седна да свиря, да си набележа цели. Какво искам да подобря в това произведение- дали звука, дали техниката. Аз просто обичах да си свиря. Ей така, по инерция. Щом като научех някое произведение, така че да е що-годе приятно за непрофесионално ухо да го слуша....просто си карах по инерция. Е, той винаги ме хващаше.

Ако животът е твоят инструмент, каква музика създаваш?
Приятно ли е на хората да са в твоята компания?
Поогледай се и виж... Изкуство е да твориш със сърцето си. "Не просто да натискаш някакви ноти. А да ги слееш в мелодия. Целта не е да изтърсиш една торба с ноти".А да ги дариш с Живот.
 Изкуство е да живееш всеки един ден с Любов. Да превъзмогнеш "Аз остарявам,  вече съм на цели 30 години!!!", "ееех...то всеки ден е едно и също, нищо ново не се случва в моето скапано ежедневие" и да се събуждаш всеки ден в твоя Нов свят, очаквайки Нови предизвикателства и отркивайки нови пейзажи. Не да се надяваш, а да вярваш. Да знаеш, че където и да си, каквото и да става, ти си в безопастност и, че нещата ще се случват по най-добрият начин. За теб.
Защото ти си творецът. Ти дирижираш. "Пръстите се движат по команда на мозъка. Нямаш 10 малки мозъчета във всеки един пръст, нали!"
 Всичко е въпрос на избор. Недей да седиш и да си свириш едно и също произведение, защото вече ти е лесно, и e това, което знаеш. Не ти се налага да разучаваш нови ноти до безкрай. Недей да правиш моята грешка. Аз така си стоях с 3 научени произведение повече от година.
Поне в Живота недей. Там със сигурност има повече смисъл. Презстраши се и се гмурни в Новото и създай Нова мелодия. Нова песен. Никога не знаеш, коя ще е следващата и колко приятна може да е тя. Никога не знаеш, кой ще я чуе и кой може да пожелае да върви до теб и да ти прави компания.
 Може никога и да не разбереш, ако продължиш да си правиш всичко, което ти е удобно и комфортно.
 Тези дни се присетих за една мъдрост... "Животът започва там, където свършва зоната на комфорт".
 Сетих се колко, колко пъти не съм правила някакви неща, защото ... така ми е било по-лесно. Или съм ги отлагала до най-последният момент. Преди това все си мисля кооооолко е трудно или страшно. Или в най-лошия случай и двете наведнъж. В повечето случаи. И какво се случваше? Отлагах и отлагах...докато не стигнеше най-пределният краен момент. И ....тогава вече нямах избор! Правех го. За отрицателно време. Защото вече имах само броени часове. И....успявах. Някак си. Счупвах се. Не спях. Не ядях. За 2-3 дни свършвах работата, която преспокойно можех да свърша за 1-2 месеца в прекрасно темпо...,но все отлагах. А през това време...си носех товара на гърба " Ооо....трябва да го свърша, трябва, трябва. О..ама е толкова трудно и гадно!" Увеличавах го многократно в съзнанието ми и ...това ми тежеше още повече. Да не говорим,че през това време не можех да захвана нищо друго, защото това което "трябва да свърша" виси и чака. Съвестта няма да ми позволи да отида един уикенд в планината, знаейки че след 2 седмици имам огромен изпит. Е, аз не сядах да уча така и така точно този уикенд, но не отивах и в планината!
  Точно това заема много пространство. Едно пространство с въздух, което не може да се за запълни с нищо друго. Като един балон. Докато не се спука.
Винаги след това усещах как това, което съм отлагала не е било нито толкова страшно, нито толкова голямо. И че можех да свърша не само това, но и доста други неща покрай това.
 Видях и още нещо през последните няколко месеца. Че всъщност е много лесно да имаш университет, да ходиш на уроци или да имаш работа. Много по-лесно е да имаш шеф или учител, който да ти стои над главата и да те ръчка. Дори и шефа ти да те тормози. Много по-лесно е, когато някой друг ти определя границите. Имаш краен срок. Знаеш какво трябва да направиш и до кога. Дори и да отлагаш, все някога ще го направиш.
Това също си е вид "комфорт". Много, много добро ооправдание. От типа на "нямам време"! или ... "На работа съм", "имам да пиша/предавам проекти". Е, хубаво. Пиши си. Работи си.
Ама...щастлив ли си? Със сигурност това са ти оправданията. Шефът е виновен. Университът, работата, парите....
 Учиш нещо, работиш някъде, даваш си времето и труда за Някой...и ...получаваш в замяна съответно някакви пари! Това е животът, казват хората.
За някои хора това наистина работи.
А за теб? По-важното е, дали имаш удовлетвореност от тази работа. Чувстваш ли се пълноценен и на място? Когато дойде неделя вечер свива ли ти се сърцето, че идва понеделник....и броенето на дните започва отново.
Идеята не е да отброяваш дните и да живееш за уикенда и ваканцията. Защото животът се случва и в тези дни помежду уикендите. Той си лети. И не пита.
 Когато излезнах поне за малко от този кръговрат на ежедневието между крайните срокове, просто осъзнах, че точно тук е Животът. Сега аз съм шефа. Аз дирижирам и аз определям посоката. Изборите си ги правя аз. Това което си направя, никой друг не може да ми го направи.

Изборът да поема наляво или надясно. Дали искам да ходя бавно или да тичам.Кога ще почивам?   Сега няма звънец като в училище, който да отброява минутите ми. Кога искам да стигна? И къде? И... съответно какво искам да взема със себе си по пътя?
 Тези и купища други въпроси ме заляха в момента, когато останах сама на пътя. Вън от играта и в същото време аз съм Играта. Аз съм и Правилата. Отстрани може и да изглежда много лесно. "Еех...колко ти е лесно. Можеш да правиш каквото си поискаш!"
Но не и докато не поемеш тежестта на волана и "свободата" сам да натискаш газта.
Вече няма оправдания и трети лица и обстоятелства, които да те отклоняват от Твоя път.
Няма училище или университет, които да те подготвят за Живота. Всичко е една илюзия.
Колкото и тапии да имаш...няма да ти помогнат, ако всичко си стои само на хартия.
Истинското училище е точно тук. Отвъд оградата на училището и катедрите на университета. Какво си научил, но дори и да си назубрил всички учебници наизуст....Животът не върви като по учебник. Имал ли си учители, които са те научили на нещо между редовете или нотите? Видял ли си някакъв пример , който те е докоснал по някакъв начин?
Кой си ти и какво искаш да направиш? Със Живота си. И със себе си.
Накъде вървиш? И наистина ли искаш да вървиш в тази посока?
Малко е трудно да разпознаеш и да си спомниш кой те е побутнал натам....твоят вътрешен глас, гласът на родителите или...този на обществото и Нормите. Защото "така трябва". "Така е редно", "така е модерно" и "така правят всички".
 Бая работа си е. Ама си заслужава!
 Не знам и аз още. Засега мога само да гледам тези, които са успяли. Тези, които живеят мисията си, следват разбиранията си и лудите идеи, които никой в началото не е разбирал и вярвал. Освен те самите. И точно там се крие всичко- силата и двигателят.
Засега само знам, че се изисква супер много кураж и  воля. И да знаеш в каква посока да вървиш. Лесно звучи, нали? Ред и половина на лист хартия. На някои и един живот не им стига до там да стигнат...Аз определено искам да съм от другите.
 Мога само да им се възхищавам!

Вълшебното кокосово масло

 Днес искам да споделя за моето любимо Кокосово масло. Всъщност аз съм голяма фенка на Кокоса. 

 Имам чанта от кокосов орех.Обичам да пия Кокосова вода и Кокосово мляко, да готвя с Кокосов масло и да го използвам като Kозметика. Затoва може би съвсем заслужено си  спечелих прякора "Coconut Girl". Да...може и да звучи малко прекалено, нo е факт - този продукт е специален за мен. Затова му отдавам и това внимание в блога си.
Започвам с употребата като козметика.
 Всъщност всичко започна преди може би година (и малко), когато започнах да се интересувам повече от здравословен начин на живот. Поради стечение на обстоятелства имах шанса и досега до Био продукти. Едно от тях беше въпросното масло. Интересувайки се, събирайки информация се  поосъзнах, че наистина не е все тая какво слагаш в тялото си- било то като под формата на храна или козметика.В една прекрасна книга за Аюрведа (скоро искам да напиша специален пост  за това и да обясня малко повече) прочетох идеята, че всъщност доста се заблуждаваме и със сигурност не си правим голяма услуга като слагаме върху кожата си кремове,които съдържат химикали. Изречението много ме впечатли, щом като ми се е запечатало в съзнанието "Можеш ли да сложиш върху кожата си нещо, което не може да попадне в стомаха ти". Ако крема, който "ти изпъва кожата от бръчки" по никакъв начин не бива да ти попада в окото!!! май трябва да светне някоя лампичка в главата!( Имам предвид козметиката, съдържащи химически вещества, синтетични вещества-Парабени, Ароматизатори, оцветители, подобрители и т.н)
 Лигавиците са изградени от клетки. Кожата също. Просто са малко по-различни. А клетката е много много мъничка структурна единица на тялото. Не можем да я видим с просто око. Но тя въпреки това съществува. Клетките, групирани по вид и функции, образуват нашите тъкани( лигавици, кожа и т.н) и органи.
Та ...така! Общо взето все е тая. Дали вредното вещество ще го поставиш в клетките на стомаха или върху клетката на кожата. То прониква.
Голяма част от кремовете действат само на най-външният слой на кожата - епидермиса( и стоят като мазен слой върху кожата доста дълго). Ако кожата е възпалена или раздразнена, кремът, който цели да "хидратира и овлажни" кожата....може да влоши положението много! Казвам го от личен опит! Имах алергия към дезинфектанти и....изпробвах сигурно всички видове кремове, кой от кой по-скъп. Ефект нямаше! Кожата на външната част на дланите ми загрубяваше със всеки изминал ден и час. Груба и нацепена, напукана и....безкрайно чувствителна и болезнена. Постоянно се мажех с какво ли не...и след това съжалявах многократно. Единственото, което си причинявах беше още повече болка, а почти всички кремове ми докарваха след употребата и рани!
Не спирах да опитвам нови и нови неща, търсех, ровех се, четях.
 Тогава се натъкнах на моето Кокосово масло. (Юхуу.....Светлинка в тунела!)Беше като Любов от пръв поглед!
Само за 1 ден почувствах наистина безкрайно облекчение и свобода от раните и болка!! Кожата ми се дехидрираше и регенерираше. Възстановяваше по един прекрасен начин.

 Не мина много време след това и даже започнах да получавам комплименти през зимата!!! колко ми е мека кожата на ръцете и колко е гладка. Оо...ама какъв крем ползваш.

 Еми...такъв! Това е моята малка тайна, която я казвам на висок глас. Нямаше по-добър лек от Кокосовото масло. Ето това беше началото на нашата история.

След това... постепенно започнах да разбирам колко е ценно и направо безценно. Започвах да тествам и да го ползвам като крем за стъпала, като лосион за тяло, крем за лице! Уникалнооо...хора! Тогава разбрах защо казват и какво би означавало - "като бебешка кожа".

ДА....не стига, че резултатите бяха зашеметителни, аз използвах едно единствено вещество! 

Силно препоръчвам ако решиш да пробваш, да си купиш от био магазин. Просто защото качеството е много добро. Пробвала съм и други от аптека, които струват по 2-3 лв, но....няма нищо общо. Те съдържат много добавени масла и вещества и дори аромати. Със сигурност е доста по-добър вариант от нищо или от крема с химкали, но...ако искаш да опиташ пълният ефект от Маслото....недей да правиш компромис с качеството. Пък...и не е чак толкова скъпо.

А да не говорим, че е толкова мултифункционално! Не даваш по-малко пари за козметика.

Това, което аз обичам да правя е, като си купя голямо бурканче (300мл) да го разпределя в по-малки бурканчета или опаковки според употребата като:

 -Лосион за тяло

 -крем за стъпала

 -крем за ръце

 -крем за лице

 -балсам за устни

Оо..да. Да не забравя да уточня. В каквото и да го пресипваш, никога не забравяй да е със солидна капачка. Кокосовото масло си мени състоянието според температурата. Лятото, когато навън е много жега и си го съхраняваш на стайна температура, то ще е течно. Зимата, същото масло ще е твърдо. Затова не се притеснявай. Нищо не му е станало, не се е развалило. Една приятелка така се беше шашнала като се беше разтопило, че направо го беше изхвърлила. Гледа, единият ден бяла, твърда, солидна маса....на другият ден- прозрачно и като вода. Буквално изглежда като вода с лек отенък! 

 А това ми напомни и на друг случай. Един път точно при тези пресипвания на маслото- тъй като аз и за готвене го ползвам и като козметика. И....какво бях пресипвала, какво не...бях забравила бурканчето пълно на половина с ТЕЧНО масло някъде по плотовете в кухнята, тъй като беше лято....и понеже нямаше никакъв надпис на бурканзето, майка ми просто беше измила буркана. 

Та...така де. Не само в бурканче с капачка с винт, но и със надпис! хаха... Един-два съвета бонус от тези, които са си изпатили. Да, ако можеш да си ги спестиш, защо пък не. Макар че и моят опит е забавен и със сигурност научих нещо...как да не се прави!

Да се върна малко по-нагоре....говорех за приложенията. 

Когато го ползваш за устни...Намери си от тези съвсем малките контейнерчета кръгли с капаче на винт.Може да ползваш някое празно контейнерче от вече изхабен гланц или да си купиш. Има прекрасни варианти като например във комплектите за пътуване се предлагат празни малки шишенца и контейнерчета. Цветове, видове - бол. Пък толкова прекрасно е, когато можеш да си го направиш по твоя си начин. Да си напишеш  отгоре със стоя си шрифт, да си му сложиш "марка или име" и....абе да си го персонализираш. И в същото време има огромно уау. Това не е просто поредното мазило, а твоето собствено специално "масло". И....ще си го ползваш с кеф! Поне аз съм така де.

И нещо, което съвсем съвсем наскоро открих. Преди няколко седмици. (Още пáри...хаха).

Тъй като ми беше свършил лосиона за чистене на грим....ТаДаааа....На помощ се отзова по спешност късно вечерта...Кокосовото масло! От тази вечер нататък го назначих и като лосион за почистване на грим. Няма такава радост.

Други употреби:

-лосион за нокти ( придава блясък, виждаш как напоява сухите нокти, ЗАЗДРАВЯВА- Особено ако свириш на китара и ноктите ти трябват здрави нокти)

-масло за коса (Препоръчвам и Арганово масло, но Кокосовото също е прекрасно)- след като си измиеш косата,си навлажни пръстите с малко масло и ги прокарай през косата.- ЗДРАВИНА и БЛЯСЪК. Да ти кажа ли, че го използвам и вместо спрей за коса, който предпазва от сешоар... Фризьорът ми ми препоръча да ползвам масло, вместо готовите спрейове. Масло, масло...какво да е....не го мислих много! КОКОСОВОООО!

Ами....май е това.Засега. Можеше и направо книга да напиша.

"Възхвала на Кокосовото масло."

А можеше и някой да ми плати за това. Хаха...(бъзик, бъзик)

И не, не правя скрита реклама. А съвсем открито споделяне! :) 

На нещата, които работят за мен. И правят дните ми още по-прекрасни и приятни....и кокосови! 

Желая ти Кокосово вдъхновение и ...кой знае. Другият път като се видим може да те почерпя с кокосови сладки. Предполагам няма да се изненадаш. :))))

А пък постът с хранителните употреби на маслото...го оставяме за друг път!

Красивите хора

 Всъщност къде се крие красотата в човека? Кое е красивото?  Изваяното тяло...очите или прическата? Блестящите дрехи или брокатеният грим правят човек да е красив.

 Има хора, които са просто заслепяващи. Около тях се носи едно толкова приятно чувство, че не ти се иска да си далеч от тях. Дори да имаш шанса да седят в същата стая....около тях струи едно много уютно и приятно усещане. Ей така, абе просто ти е готино!

 Това със сигурност ще са хора, които са щастливи и не си пестят усмивките. Не им се свиди да ти направят искрен комплимент, просто защото им харесва цвета на блузата ти или новата ти прическа.
 Красивите хора носят заряд. Те са като малки слънца. А вътре в тях..ако имаш късмета и шанса да си близко до такъв човек...,ех,...вътре ще откриеш цели Вселени. Никога няма да спрат да те изненадват със чара си, хвърчатите си идеи и неподправеността си. И те не го правят за да се харесат на другите. Те са си такива каквите са си. И когато са естествени и неподправени нямат друг избор, освен да бъдат обградени от хора. От красиви хора!

 За другият тип няма да пиша. Всъщност...всички са красиви! Всеки един носи в себе си красива душа и добро сърце. Само, че....при някои хора са малко или повече зацапани. И хората си казват..."Ооу...виж го какъв лош човек е!" и го отписват. Въпросният никога не е отделял време да позабърше прахта от ежедневния стрес и "неприятните спомени" от вчера. И това не го прави лош. Просто хората не дават шанс да видят добродетелите му, тъй като са покрити от гъст прашен слой. 

 Единственото, което можем да направим е да ги приемем и да им покажем как могат да се изтупат от прахта. Ако пожелаят. И да продължим с усмивка. И да открием нови Слънца и нови Планети... 

 Поне аз това избирам. Такива (да) са хората, с които съм обградена!

А ти? Успяваш ли да ги откриеш

около себе си?

Формалностите

Не обичам формалностите!
Не обичам маските и позите.
Абе, хора,  на мен ли само ми се струва или е по трудно да се правиш на нещо, което не си?!?
Предпочитам да не си "поговоря" с някой, ако разговорът ни ще е от типа "Smalltalks":

- Здрасти....!!! Как си?!? Какво става?
-Оо...здравей! Добре съм. А ти? Айде кога ще се видим? Много си заета....айде като имаш време ми се обади.
-Оо да..толкова време мина!Айде пиши ми и ще излезнем "тея дни"...

Да...в такъв тип отношения, (! то това трудно може да се побере в графата Разговори)...ще минат още няколко десетилетия и..тогава дори и да се засечем сигурно и няма да се разпознаем!

Та...ако ще е такова, аз съм вън от играта! Благодаря!

Преди доста време ходих да тренирам нещо и ...групата беше доста голяма и (известна). На тренировките имаше "традиция" по-скоро измежду "старите кучета" в началото и в края поздравът за здрасти и чао да е hug! Което е супер само по себе си! Но....тъй като имаше и много нови хора, за да не ги карат да се чувстват изолирани...прегръдките буквално се изсипваха с кофи и се пилееха по земята, ей така!
Проблемът е, че това е нещо, което не можеш да изимитарш или да направиш фалшификат! Даваш една прегръдка на наистина твой близък приятел....и дуплицираш и мултиприцираш, и ги разхвърляш из една голяма зала с познати и непознати хора!!!(На немски има един супер израз, който изразява всичко, което искам да изразя точно сега .. Hallo?!?!?)всъщност най важното тук е интонацията, коята няма как да преведа в буквен вариант...Здраве да е. Скобата се разшири доста...:))
Така със сигурност им се губи някъде смисъла и ....стойността. Това започва да означава нищо. Като въпросът "К'во става?".-кое да става? всичко си е по местата и не мърда.Попитай ме нещо конкретно и с радост ще ти отговоря.

Та....да! Това определено беше формалност! За мен ще е много по-ОК да не получа 1000 прегръдки които..са празни. Просто само заради позата! Или за "жеста".
Което е нормално. С тези хора се познаваме от 1 седмица - 2 пъти сме се виждали за по 1 час... Можех да сравня това чувство със ....прегръдка от статуя. Със сигурност ако отида и прегърна едно дърво в парка ще усетя много повече... Една искрена усмивка и едно значещо и със смисъл " Как си днес?" е хиляди пъти по-ценно.

И така... това е моят избор. Това избирам и допускам в живота си. Не количеството, а качеството! Не това, което стои зад грима и маските. Не искам отношенията ми да са плоски като масата в кухнята.

Не мисля, че искам твърде много, нали?
Една истинска усмивка,  искрен смях и  приятелска прегръдка правят чудеса!
За да ме видиш с усмивка на лицето... няма да е нужно да обикаляш света и да събираш прашинки кристали!.
Дай ми няколко бели листа, няколко молива,

 полянка със зелена трева и дърво...и ме остави да се радвам.
Или....още по-лесно...ела при мен и просто бъди себе си! Няма по-голямо щастие  и богатство от споделеното време с приятели. Защото времето не може да се купи, да се пренавие или върне.

С радост бих ти подарила този златен час от моя живот, защото той не може да се купи или изпроси. А ти го заслужаваш и аз искам да го споделя с теб!!!

А ти? Споделяш ли себе си с подходящите за теб хора или .... имаш навика да "убиваш време по кафета и молове"?

С Лебедовски размах

Пожелавам ти ей така 

да ти се случват всичките неща!

С лекота и вдъхновение

да намират своето проявление.

С размахът на криле

и с усмивка на лице.

Спомните си за малкото дете

което във вас някъде скрито живее...

Понякога може да има нужда просто да пее.

На зелено да лудее или да търчи!

Чуй го, последвай го и ти!

Този миг на Радост е това, 

което няма никаква цена.

А пък Радостта...

може да се е скрила в зелената трева.

Тихичко с вятъра да лети

и да вдъхва Големи мечти.

Да я усетиш в аромата на цветята

и в гласа на Тишината.

Ето...натам трябва да търчиш...

Радостта опиянява, може и да полетиш.

Но не забравяй и крилете да отвориш.

За целта трябва само

Страха си от Високото да пребориш! 

Моите Мечти !

В кошничката бяла 

прилежно съм ги събрала.

Моите мечти!

Красиви, големи...

По аромат и по цвят подредени.

Шарени, разнообразни и пъстри...

трудно се побират в малките ми пръсти.

Затова пък въображението ми е голямо

широко, загадъчно, тайно.

Винаги готово да помогне,

когато Умът ми не може да смогне.

То се развихря...вилнее, лети.

И с дъгата всичко може да оцвети.

Има крилата на вълшебна фея,

с които мога до безкрая да се рея.

А когато поискам...мога и да пея.

Имам си китара звънлива,

звукът й ме дарява с нежност красива.

Въпреки, че ми изглеждат направо страшни

(моите мечти) се старая да не ги покривам с мислите прашни.

А Страхът и неговата компания

са изпратени на дълъг път...към Паталания!

Нека се забавляват,

пътят на обратно мигом да забравят!!!

Имам си нови приятели по пътя интересен,

всяка крачка е с ритъма на прекрасна песен.

На мястото на Притесненията

вече на пост са ... Вдъхновенията.

Постът на Страха е вече освободен

и от порива на Мига е вече покорéн. 

Взимам си Спокойствието, 

и моята приятелка Любовта

и вече съм готова напред и нагоре да вървя.

О, да не забравя нещо! 

Вяра, надежда ....

всичко мигом на място си се подрежда.

В левия джоб....

усмивките и доброто насторение,

няма да имам нужда да хвърлям боб!

Слънцето е моят компас,

доверявам се, че ще съм на Моето място в Точния час!

Засега...това е от нас.

И така... 

Научих се да прегръщам

Мечтите си големи

и в реалност да ги превръщам,

макар и стряскащо високи.

Смело да вървя

към нови посоки!

Време за сън ...

Слънчеви размисли

Само знам, че това е един от тези безценни моменти, в които всичко спира и застива...
Слънцето се плъзга толкова бавно, че едва разбирам, че се движи.....докато не стигне до хоризонта. Тогава ми се иска просто да спре!
- Не може ли да останеш още мъничко при нас?!?
Явно не. Не тича и не се бави. Просто си върви. С неговото темпо. Време е да покани нощта и да отстъпи хоризонта на Нейно Величество ЛУНАТА! Все пак е кавалер. Не може да я остави да чака.
Пък...и толкова милиони хора стоят от другата страна на хълма в очакване на Новия ден.
Е...поседях и погледах. (Поснимах.) Помълчах. Помислих си колко съм щастлива. Вдишах дълбоко. Усмихнах се. И продължих по пътя за вкъщи.
Само от този миг успях да си взема доста.
Момент на безвремие.
Благодарност.
Широка усмивка, която идваше някъде от дълбоко...
Почувствах, сякаш Природата е истинският творец. Как може всеки един ден, ден след ден, след ден .... да се случва уж привидно едно и също : Едно и също слънце изгрява, и същото залязва! На едно и също място. Едни и същи хълмове, дървета и полета. И....!?! всеки ден да е различно. Залезът никога няма да е като този днес, или като този от вчера.
Та нали и аз няма да съм същата... Поне това би била идеята...От единият залез до другият да науча нещо ново и ....тогава вече моите очи, с които го гледам няма да са същите...