Кога ти се е случвало последно да тичаш?
Може би гонейки автобуса? За работа или купищата задачи, които ни чакат и все ни карат да търчим. И за жалост колкото по-бързо се движим, се усилва и тяхната скорост и все са с една крачка напред...Всъщност това е доста дълга тема и ще я оставя за друг пост.
Днес по тема ми е тичането. Това обикновеното, простичкото, съвсем естествено придвижване на хората, които някак малко или много са забравили.
От няколко дни започнах да тичам. И съм в див възторг. От себе си, от природата, от нещата които... не мисля, че научих, а по-скоро си припомних. Защото това не са нови неща и винаги са си били в мен. Ако не го бях пробвала със собствените си сетива едва ли щях да го повярвам, или най-малкото щях да си кажа...."Еех, то това не е за мен!Аз не мога да тичам!". Това утвърждение се беше настанило в живота ми доста удобно и солидно за има-няма поне 10-15 години. И колкото повече време минава толкова повече започвах да го живея, та....дори и да бях забравила кой ми го е набил в главата камо ли кога...
Та...без да навлизам в особени подробности....имам маратонки за тичане от близо 7 месеца....И Денят за тищане така и не настъпваше. Беше прекалено студено, прекалено горещо, ех...точно се нахраних,...ама то е вечер, хубаво е сутрин да се тича, ама...днес вали, Айде утре, тогава пък задуха силен вятър и на 3 ден заваля и сняг....и така, и така се сещаш как се изтъркулиха 6-7 неподходящи месеца. Е, сега знам, че аз си бях кривата, а не времето. Абе май и тогава си го знаех, но си беше доста по- удобно.
Таа...да си дойда пак на темата.
Освен че последните седмици се научих не само да ставам физически от леглото рано, пробвах всякакви неща и трикчета да събудя наистина тялото си....така че наистина клетките ми да го усетят и направо да ми "присветне". И...най-мощното от всички тях е комбинация от ранно лягане и сутрешно тичане. Да де, оказа се, че за да "тръгне" деня "хубаво" трябва малко да го подпомогнеш. И,че за това как ще ти започне деня трябва да се погрижиш предварително- например предната вечер. Ако погълнеш количеството храна за целия ден в 23.00 ч вечерта, ее.....моля не се учудвай,че не можеш да отлепиш и чувстваш тежест в стомаха си сутринта....
В момента,в който се събудих изненадващо и за мен преди алармата!!! към 6 без малко, усетих неистов порив."Искам да тичам". Уоу..."Това аз ли го казах", бързо си помисли още сънения ми ум. Но...понеже такива мисли не бяха прехвърчали през главата ми никога / камо ли с такава сила, /реших да не ги спирам. Нахлузих маратонките, телефона и слушалките в ръка и....съм готова. Имах толкова ентусиазъм, радост, изумление, изненада и уааау усещане, че преди 6 ч аз съм екипирана, навън пред блока, още няма нито един светещ прозорец. Явно съм кипяла от толкова енергия, че дори не съм усетила, че може би в 6 сутринта е по- хладно и не е добра идея да си само по тениска и елек.Е...нямах време да го разбера./ 2 ч по-късно ми беше студено с палто и блуза с дълъг ръкав!!! Чак тогава осъзнах какво съм направила./
Е, започнах. Музиката кънти в ушите ми, с надежда да ми даде сили и темпо. Темпо със сигурност, но след 2 минути и половина вече изплезих език. "Ето видя ли?", обади се доволно ума ми. "Как така се излъга, че този път, ще е по-различно?" Имах идеята, намерението и желанието да отида до ливадите и гората наблизо, но аз все още се намирах в квартала. "Е, ами аз не мога, по-добре да се върна. Само до там е 10 мин, а оттам...Ехее...тепърва започва!!"."Може би утре, за днес толкова.", си помислих. Е, безкряйно съм благодарна, че не свих в ляво, а в дясно и релих да отида пеша до въпросната гора. Прииска ми се да усетя свежия и чист въздух тооолкова рано сутрин, защото....никога не съм била досега там по това време. Какво да правя по това време на денонощието там!"Хайде, така и така си станала, може да се разходиш и да подишаш въздух, поне! Е, хубаво. Имам отешителна награда!
В момента, в който стигнах,.....благодарих 10 000 пъти на себе си че станах толкова рано, излезнах, потичах и.... Излезнах от зоната си на комфорта и стигнах до гората.
Хора, няма такова усещане, такава свежест. Вървейки, вече си бях отпочинала(?!? Изненадващо за мен, но факт) и....отново усетих порива. Със замах махнах слушалките и чувах птичките, които пееха толкова много и толкова силно! ВЪЗДУХА, СВЕЖЕСТТА... Не усетих кога, но сякаш бях вече част от тях. Дишах, тичах, Дишах и пак Дишах. Усетих моето си темпо, а не това на музиката, усетих дишането си и го синхронизирах с крачките. И....беше повече от уау! Не се изморявах!!!! Наистина, чувствах се сякаш ходех и усещах, че мога да си тичам така доста, доста продължително.Е, това определено не го знаех. Никога не го бях преживявала и никой не ми го беше казвал. А нямаше и да повярвам. Но....усрщах как дишам с целите си дробове, в тях влизаше кристално чист и свеж въздух, използвах ги на 100 % и....не просто тялото ми се събуждаше. В този момент, в този миг аз усетих, че живея. Със всичките си клетки. Със всичките си сетива. Аз бях сред природата и природата беше в мен. Тогава за мен не беше 6 сутринта, не мислех за това къде ще ходя после и какво ме очаква да свърша. Не мислех, че съм станала толкова рано и не исках да се боря със спящото ми състояние по това време на денонощието. В този миг аз живея, аз дишам. Живея.
И....така цели 30ина минути. Имам си много учтив и умен tracker на телефона, който ми казва колко км съм минала, скорост, време, даже и музика ми предлагаше, но тази услуга я отказах. Е, още не знаех как точно действа програмата и без да искам изтрих информацията, бегло видях на екрана 3,5 км. Не повярвах на очите си, но вече беше празно. "Майната му, не ми е за това, какво пише на тел. Нали тичах и преживях толкова много. Всички тези преживявания не могат да се запаметят от едно умно калкулаторче. Та това е безценно. И утре е ден! Тогава пак ще проверя." си казах и тръгнах преливаща от щсстие и енергия към в къщи.
Вече започна да се разсъмва, а с това -да се виждат и облаците. Т.е. Оказа се, че цялото небе е било с облаци, които Слава Богу не можех да видя в тъмното. Защото това щеше да е поредния неподходящ ден за тичане! Благоеатна съм, че имах късмета да потичам и поживея 30те минути преди дъжда. Даже накрая по този повод си направих и спринтче под дъждовните капки. "Искаше да се събудиш?- Заповядай!". Всъщност, не бягах от дъжда. Исках да остана още малко и да го усетя. Видях тихите светкавици надалеч в гората, чух птиците, Дишах въздуха и....опитах и от дъжда. Видях деня още по тъмно. Още преди да е заваляло. Още преди да е застудяло. Още преди всички да са си помислили, че днес може би може и да е прекрасен ден. Та, аз вече (в 6:30 сутринта) бях толкова богата. С толкова нови и вълнуващи преживявания и нови и непознати усещания. А е едва сутринта, навън вали и...."времето е кофти"!!! Както всеки би ти каза, както и хората, които срещнах 2 ч по-късно. "Хей, как си днес?"- бодро и жизнено попитах. "Еее...ами как?!? Кофти! Като времето! Гледай го, от сутринта е такова".
Е, аз вътрешно се усмихнах и отминах доволно. Май само аз знаех, че сутринта не валеше. И какво от това. Нямах намерение да си хабя енергията и да убеждавам мрънкащите и кофти настроения на хората. Нямаше да ги убедя, нали и аз точно затова 7 месецане не намерих време да тичам....."К'во да ти кажа...Времето беше кофти".
