3 1/2 hours

How long are 3 hours and a half?

It depends.

Today i had some 3 hours like... an experience beyond time and space. Time has totally stopped. It was of no importance where the exact location is. It was pure magic.

To meet a firend. A fiend so close to the heart. A special meeting, waiting to happen like once in many months. Few mails exchanged meanwhile, but... everything stays where it has stopped last time. 3 hours a half that managed to combine the lifes and the experiences of 2 persons, living far away and having nothing in common in the other world. Two people born in the two diffrent corners of the world, who met somewhere in the middle...and just connected. Sharing the same love for live and hopes for the best in the future.
Three hours and a half that combined lots of laughters and some tears, hapiness and memories, stories and ideas, inspiration and ... kind of relief. Just to be able to share yourself and feel safe. Without thinking twice before speaking out. Experiencing 3 and 1/2 super special and meaningful hours. Quality time.                                                                                                      /Picture- from internet/
                                                                                      

How much could contain a "small gift"? A chocko bear, christmas star and a sincere heartly post card?
It contains everything... All the gratetude, happines, love, care, wishes... Everything! This was the most tasty choko bear i have ever tasted...it was full of love. You know the ones...the figure choko bear that are empty inside. Well....mice was special. Super special. Full of so much love! I felt it through each and every byte.
And the star...showing the light, reminding me always to look up to the stars, no matter if some days i may be finding my feets in the mud. Next to my bed...to have a look every day and to be grateful. To feel happy that there is always somewhere...maybe far far away, who...is just there.

Стара София

Обожавам да разглеждам снимки на София от преди време. (Очевидно не са мои, някъде из нета ги намерих. )

Интересно ми е да изучавам, да се опитвам да я разбера. Да усетя духа и да помириша времето.

Да разпозная улиците, да намеря разликите и приликите и....

за миг да се пренеса в онова време...

Дори и само за миг...

Имам чувството, че толкова много хора са имали едно желание...земята да бъде обсипана!
Как е възможно, след няколко прекрасно-топли, пролетни дни, сега да се радваме на тази вълшебна снежно-бяла приказка?
Цялата магия се крие в ...чистотата на желанието. Идващо от сърцата на толкова много деца, които искат да се търкалят до без край в снега, да се замерят със сняг, както и не по-малко поотраснали деца, които за момент ще зарбавят маските на сериозността, на ролите като шеф, полицай, доктор и редактор, майка или баща, и ще се потопят някъде надълбоко в спомените си, в мечтите си, в някакъв техен си свят, в който чистотата на белия ситен прашец, който се сипе бавно и монотонно, ще ги"хипнотизира". Ще ги избави за миг от тревогите и ще ги дари с безвремие. Ще изчисти прахта не само от колите им, но ще им покаже светлинка надежда в тъмните зимни нощи. Или ще ги потопи в снега със собствените им деца, строейки снежен човек.
Дори и само за един миг, ще стопли толкова сърца,
ще дари толкова усмивки,
ще украси природата...

Ще направи света едно по-добро и по-красиво място...


Дори и само за миг...

Моята София (част 1)

 Софийски моменти, в които гласът на природата надделява над клаксоните и изнервените шофьори...

Моята София / My Sofia

София....такава, каквато аз я виждам и апаратът може да я отрази.
През моите очи и обектива... One on one!

Обичам да вървя пеша. Но и да наблюдавам. И да забелязвам.
Преди не забелязвах София. Трябваше да се откъсна малко от нея, за да я видя наистина.
За да я отразя. Да оставя малко прстранство, в което да отделя себе си като част от нея и нея като част от мен. От съвсем малка съм вървяла по тези улици (прашни) и....като че ли бях свикнала да виждам повече прахта по тях, отколкото някоя красива сграда, или слънцето, което закачливо надника иззад някой блок. Дори и в Люлин...има слънце и то е красиво. Независимо, че е зад купища панелки и е преплетено от един куп жици... Някак...това сякаш е чара (??!?!). Направо не мога да повярвам, че го казвам (пиша). Но е факт.

След като имах прекрасната възможност да съм на място, от което прекрасно се наблюдават залезите (и изгревите, ако имах волята да ставам сутринта толкова рано). Да наблюдавам най-изящният творец - Природата, как си изграе с цветовете, светлината сенките. Изумявах се от факта, че може ден след ден, на едно и също място, при един и същи сценарий (залез!), да се ....появяват толкова различни картини. Толкова различни цветове. Различните настроения на времето донасяха и различен подпис на картината. Различен аромат и привкус.
Веднъж се озовах неподготвена и ме посрещнаха дъжда, облаците и вятъра. Видях как всичко беше притихнало, дърветата и храстите стояха смирени и самотни, в очакване на бурята. Птици не летяха, нямаше допълните звуци....Единствено гръмотевиците надаваха вой и известяваха отдалеч за пристигането си. Още по-прекрасното беше липсата на всякакви хора наоколо. Обожавах този момент. Стоях под дъжда и ....бях сама с НЕЯ. Тиха, без да искам да помръдна, просто наблюдавах и усещах дъжда. Усетих каква благодат изпитват дърветата, да бъдат обсипани с водните капки, които се стеляха като истински благословии в най-горещите летни дни...
Това беше денят, в който спрях да мразя дъжда и да го проклинам.
Да си мисля, че е тъп ден, защото е облачно. Всъщност е благословен ден, защото без вода.. не могат нито дърветата, нито пък ние. Да ме спре да отида на разходка и да се радвам на природата...., защото е  облачно и няма слънце.


Така де, малко се отплеснах.
В моментите, в които се любувах на природата и на слънцето, се запитах много сериозно как така през всичките тези 22 години, аз не намирах възможност, време и начин да го забележа?!?
Да поспра малко и да се ....наслаждавам. Автоматичният ми бърз отговор беше- "Е...ами то в София,....къде ти да го видиш това слънце?!? Толкова много сгради..."

Успях да си докажа, че се вижда и от София. И не са проблемни сградите, а очите ми, които не са били настроени да виждат слънцето. Не ми е правело впечатление, не съм обръщала внимание...И така, ден след ден, трябваше да се изтъркулят 23 години, за да го забележа. Алелуя!

И сега...когато вървя по същите прашни улици, просто избирам да поглеждам нагоре и да се зазяпвам към свтлинката, която се прокрадва измежду сградите. Или пък да се зарадвам на някоя наистина прекрасна стара къща, която носи духа на миналия век...На някоя светлинка по пътя или котка, която ме е привлякла вниманието. Обожавам да намирам порти, врати и специални гравирани дръжки. Или...всичко, което привлече вниманието ми и ме докосне.

Сега вървя по улиците със очите на малко дете или на турист. Който минава за пръв път по тази улица и ,който няма представа какво да очаква и къде е. Опитвам се да изтрия спомените и праха от моите представи, които са ми казвали- хм, това е скучно, какво толкова, това е просто София.

Да, точно това е София. Моята София. През моите очи.

Някои от снимките, които съм направила са били в момент на .... блажено разхождане и наслаждаване. Обичам да изучавам и да усещам духа на София. Да вървя и да не искам да зная къде вървя, дори ако можех да се изгубя нарочно... Просто да вървя и да наблюдавам. И да снимам.
Други снимки са ме заварвали в забързано движение и гонене на купища задачки. Но...за секунда съм се откъсвала от тях и съм ги запечатала в някоя снимка...

Това е първият пост, посветен на София.
Ще качвам снимки, тематично подбрани...или просто както ми
хрумне с моите софийски находки. Приятно гледане и усещане!

Късче от Рая

Късче от Рая
което трае само секунда или две...

В душата ми валят снежинки

В душата ми валят снежинки
крехки, нежни...като балеринки.

Попитах се какво точно се случва на Коледа?
Какво ли "трябва да се направи" в този специален ден?
Какво ли правят хората?

Попитах вътре в себе си. Замълчах, замислена и заслушана в тишината.
Затаих дъх, усешайки Уютното на Коледното.

И видях...
че в душата ми валят снежинки.

Реших да остана. Да се сгуша точно там и да се наслаждавам.
На меката тишина и в спрялостта на времето.
Всичко е толкова тихо. Толкова спряло, колкото никога досега.
И точно в това е магията, за мен. Нямам нужда от шумни компании,
от алкохол и от трескавостта на ...празнуването. Без излшни преструвки, гримаси, театри.
Просто по пижама в къщи. Но с много Коледна Любов в сърцето.
Избирам да притихна в унисон с природата.
Оставям светлинките светнати да довършат празничното въодушевление.
Уютът е .... всичко, от което имам нужда на Коледа.
Неговата прегръдка, топлият чай и снежинките, които валят в душата ми...

Това е моята Коледа.

Притихнала, нежна и сгушена в топлото одеяло... и в душата ми.

Можеш ли да...

Можеш ли да се плъзгаш,
да следваш,
да се сливаш
и да оставяш?

Да се докосваш,
да се разтапяш,
да се разтваряш
и да оставаш?

Да не притискаш,
не просто с ума си да искаш,
а смело и щедро да даваш.

Сърцето си да раздаваш.
До болка, та чак да се къса.
И в страх да се прокъса?

И да можеш да вземаш,
да преценяваш и
с грация да обявяваш.
Без ненужно да се обясняваш.

С лекотата на перце,
това не е в твоите ръце.
Понеси се свободно на Крилете.
Полета наблюдавай.
Дишай дълбоко
и просто
се забавлявай!

Коледно в душата

Времето е неделно, а денят въври на забавен кадър.
Нежност, примесена с приятного чувство на задаващата се Коледа. Не за друго, а заради уютът, който носи със себе си.
Арома лампа, разпръскваща приятният аромат на сандалово дърво...
Мандарини, които обожавам. Някак изведнъж ми се отвориха сетивата за тези малки съкровища, които се разтварят в устата, изпълват със свежест, аромат и витамини. Да не забравяме ароматът, който ....напомня за коледа.
Реших, че днес е ден за печене на тиква. Защо ли точно днес? Защото...имам време, имам и настроение. Обожавам тиква, пък и ако не сега, то кога? Става още по-коледно...
Няма да споменавам топлият чай, който си ме чака тихичко в каната, а през това време допринася за уютната атмосфера не само с аромата си, но и с просъствието си.
Време е за ....прекрасен филм. Гледа ми се нещо старовремско. От времето на Грейс Кели, може би с нея самата, или пък с музика на Франк Синатра... Това някак пак ме отнася към коледната тема. Днес е една истинска Коледа. Не ме интересува коя дата е. Нямаме окраса, но всъщност се оказа, че за да имаш настроение, не е задължително да имаш лампички да светят.
Достатъчна ми е тази окраса, която е естествена, идва отвътре и се разпръсква из всичко вкъщи. Пренася се в топлото одеяло, разлива се по стените на чайника, прехвърча прези страниците на книгата или приема гласът на Любима песен. Приема ароматът на прекрасната червена леща с много подправки, която къкри на котлона или пък сгушва се на сигурно в най-любимата прегръдка...

P.S. Ето малко вдъхновение от Франк Синатра....

https://www.youtube.com/watch?v=h9ZGKALMMuc&list=RDkwDO0O3vYP8&index=4

Да предизвикаш себе си

Днес темата ми е радостна!

Искам да споделя вълнението си от...създаването на нещо наистина ново за мен самата. Моят сайт, в който (ще) публикувам всичкото си вдъхновение, приело каквато и да е творческа форма. 

Всъщност, искам да изясня нещо много важно. Всичко започна наистина като на шега. Този сайт няма претенциите да бъде професионално направен, да е таргетиран, да струва много пари, да е направен от дизайнер и т.н. Аз идея си нямам от тези неща. По принцип не съм компютърен тип човек. Ползвам го, само колкото да си свърша работата и дотам. Неща като инсталиране на програми, бих направила само в изключително крайно спешен случай. Идея си нямам от фотошоп, програмиране, писане на компютърни езици, дизайн, реклама, бизнес, какво остава пък за правене на сайт. Ако някой ми беше казал, че ще си създам сама свой собствен такъв, преди една година, щях да му се изсмея в лицето.

Истината е, че исках да имам сайт, който да побере идеите ми. Проблемът беше, че те в главата ми трудно се събираха. В моментите, в които вдъхновението ме връхлита, по-добре е да не си наоколо. Толкова много енергия акумулирам, че искам да направя поне по 4 неща едновременно, мислите ми се леят с бясна скорост, дори на компютър не мога да смогна с изписването им. Често се случва техниката наоколо да спре да работи временно, вещите да отскачат от ръцете ми, особено ако са от стъклен или порцеланов характер. Имам способността да претворя не само работното кътче, в която работя, но цялата къща да приеме творческото настроение и дух, но... това е друга дълга тема. :)

Сега си спомням, че преди няколко години имахме идеята с няколко приятелки да си направим сайт. Ама хубав!!! И скъп. Професионален. Изпипан до последната точица. С картинки и дизайни, които се появяват и изчезват. Два сайта, които се преливат в един. Прекрасно. Само че нямахме пари. Започнах да работя, за да си изкарам пари за да си направя сайт. И забравих за него. Толкова потънах в работата, че не само не можех да се сетя за сайта, но не си чувах и мислите. След 2 такива месеца идеята за какъвто и да е сайт се беше изпарила. Нямах сили, нямах енергия. Нямах и желание. 

Исках да си представя тогава как ще изглежда, какво ще има, притеснявах се какво ще пиша в него, какво ще качвам... нямах идеята до край развита в главата си. Това ме побъркваше до паника. Затова и нищо не се случи. Защото беше на всяка цена. Трябваше да бъде перфектно. Точно затова и никога не се случи. И тогавашните идеи бяха отнесени от вятъра, точно така, както дойдоха при мен...

Този сайт се появи точно по обратния начин. На шега. Защото си казах, че ще се забавлявам. Защото пожелах да направя нещо наистина ново. Нещо, което никога не съм правила и нямам никакви познания. Просто ей така...за да го направя, пък каквото ще да става. Най-абсурдното беше, че си дадох краен срок. Не помня точно, но беше или 1 или 2 часа работа по него. Да, точно така. Да направя сайт, нещо, за което нямам никакви познания, опит и да, + Бонус! абсолютно всички настройки бяха на немски!!! (Тази супер налудничава идея се появи, тъй като си спомних едно обучение, ня което бях преди години. Обучение, в което трябваше да преминем отвъд зоната си на комфорт, да направим неща, които "по никакъв начин не можеха да се случат" за толкова кратко време. Бяхме разделени на 3 отбора. Едните имаха за задачка да измислят танц, другите да рецитират на санскрит (най-древният език), и третите- да сготвят храна...и всичко това за....5 минути. Да, точно така. Отборна работа, работа с хора с различен характер, като освен че трябва да се стигне до консенсус, трябва и да има резултат на 5тата минута. И най-впечатляващото беше, че всички успяхме. Криво-ляво, но се получи. Сготвихме храна, макар и да успяхме да я попрегорим малко, но се нахранихме. И другите групи се справиха. Никога няма да забравя думите на човекът, който ни проведе този процес. "Представяте ли си щом като за 5 минути успяхте да направите всички тези неща, на какво наистина сте сподобни?!? И колко много неща можете да направите в живота си, за които дори и не предполагате?" ....  )Точно тези думи, които някак от нищото се появиха в съзнанието ми, бяха превключвателя, който направи промяната. Настроих алармата и се залових за работа. 

Забравших да кажа,че това е платформа, която ти помага да си създадеш сайт с готови платформи. Е, въпреки, че е лесно, в началото не ми беше никак лесно, предвид и немския и несигурността ми в думите. Действах на принципа проба-грешка. След 30ина минути цъкане и разцъкване, даже си намерих и клипчета с обяснения, които любезно ти помагат. Е, в моя случай....беше малко спорно, но важното беше, че експериментирах. Качвах снимки, пишех, триех, променях, търсех, ровех, превеждах, чудех се...на себе си, смеех се, ревеше ми се, скубях си косата, не разбирах всичко,очите ме боляха, забравях да пия вода, искаше ми се да се откажа, дразнех се,...радвах се, виждах резултат, загубвах си информацията, пак ми се ревеше и ...така и така...мина времето и алармата избръмча и някак ме изкара от променящото ми се настроение. Установих, че въпреки всичките предизвикателства и трудности на Невъзможното, вече имах основна страница, с име и кратко описание, и разпределение на страниците в сайта, с груба идея кое къде ще се помести. Разбрах идеята на сайта и кое от къде се цъка, имах си оформен дизайн, шрифт и цветове, както и няколко прикачени снимки. И аз самата бях изненадана от това, което видях само след час-два работа. Останалото беше само да се доизкусури. Е, то винаги има къде и какво да му пипна, затова и ми отне доста време и пак не е перфектно, но....си е мое. От първата скица с молив, през боите, бурканчетата, идеите за подаръци, вдъхновението да творя....та до последната буква в сайта. 

Радвам се, че се осмелих да направя нещо "невъзможно". Защото точно това са нещата, които ни ограничават. Нашите собствени вярвания. В това, какво можем и по-скоро НЕ можем. Защото трябваше всичко да е перфектно и изпипано до последния детайл. Ако чаках този момент, значи нищо от това да не се беше случило...

O...най-важното забравих!
Ето го и самият линк:

http://radostinatzankova.wix.com/faya

А ти с какво предизвика себе си за последен път? И готов/а ли си да направиш нещо лудо....защото така ти се е приискало?

Когато обувките ти стискат

Кое е едно от най-гадните усещания?
Обувките да не са ти удобни. Причини бол.
Да ми стягат над петата
да им се е "продънила" подметката
да ми стяга на втория пръст отпред,
или малките ми пръстчета да се смачкват като в менгеме,
обувките да пропускат вода, бонус- и кал, и камъчета...
да не добавя в листа всички възможни вариации от болка поради високи платформи, токчета и т.н.
Не мога да забравя кошмара, който преживях търсейки си обувки тип пантофки за пролетта-лятото. Или ми хлопаха, или ми стискаха, или имах няколко см разстояние от вътрешната страна на ходилото....Пълен кошмар. Пробвах буквално стотици модели и все не можех да си намеря моя модел. Все нещо някъде не ми прилягаше. Чувствах се кошмарно. Започнах да си мразя стъпалата. Докато една продавачка само с един погед ми каза "Ами ти имаш прекрасни стъпала, точно като на балерина!". Просто недоумявах. С един поглед фиксира и отсече.
Подаде ми един модел ортопедични обувки. Фирмата по принцип произвеждала планинарски обувки, но вече имат и градски спортно-елегантни модели. "Е, ми нека да пробвам", промърморих безнадеждно аз. Не таях огромни надежди, това упражнение с преобуването го бях повторила достатъчно пъти, че сякаш почти вече бях получила условен рефлекс.
 За моя огромна изведана ... обувката беше перфектна! Всяко едно пространство беше прекрасно изпълнено, без болка, стискане, хлопане и допълнителни уговорки. Просто обувката беше направена сякаш по моето стъпало. До милиметър. Погледнах си стъпалата, които прекрасно се очертаваха и обувката просто им прилягаше. За комфорта, който изпитвах не мога и да спомена. Отвсякъде имаше едно голямо Уау! Беше .... Любов от пръв поглед!

Защо ли го казвам...?!? Със сигурност не е с цел реклама.
Защото се почувствах по абсолютно същия начин, но в обществото. За жалост все още не съм стигнала до този вдъхновяващ Уау ефект. Намирам се някъде там във водовъртежа на търсенето и разпознаването на всичко, което НЕ Е мое.

Днес отново си припомних чувството .... ей това чувство, че не принадлежа към групата, в която би трябвало да съм едно. Да работиш с хора, в компанията, на които може би най-доброто за теб е да се остваиш да те мислят за тъп. Просто защото каквото и да правя, кажа или съм, те не са ок с това. Когато нещо не се направи е много зле. Когато се направи, ситуацията пак е зле. Ама защо по този начин?!? Чудя се кое ли е по-лошо?
 Когато има правила не са ли за да  се спазват? Въпреки личната воля, его и всяческо разбиране за света? Аз съм ок да приема нещо, което никога не бих напрвила в ежедневието си и със собствената си воля, но...когато става въпрос са работа нещата се променят. Нали затова има права и ЗАДЪЛЖЕНИЯ. Разбира се, че когато не се спази нещо, макар и елементарно, винаги ще се появи неподходящия човек да те "сгащи". Но и когато си свършиш съвестно нещата, цяло стадо обсъжда защо аджеба само ти го правиш както се изисква?!?!? WTF !?!
 Когато направих една грешка, мълвеносния тътен се разнесе с буреносна сила отвъд пределите на всичко. В следващия момент успях да направя нещо седем пъти по-сложно....гробна тишина!!! А, ок! Нататък. Нищо де, предисторията за некадърността и слабоумието ми витаят в пространството и най-вече се джвака като дъвка....така за разкваса на устата. Е, какъв ден ще да е, без да има сочни теми за раздъвкване.
Там, където нормалният тон на говорене е крещене, а мелодията е оплакване, мъмрене, бръмчене и бучене, със сигурност не е моето. Не благодаря. По дяволите, аз ли съм сбърканата?!?!
Просто себя и си мисля...Или май просто си седя. И се опитвам да мисля.  А може би пък направо ми се реве. Усещам как са минали 19 такива дни. И май всъщност не ги усетих. Те просто са се изтъркулили между всичките такива суетни и са се промушили измежду всичкото това бучене. Повечето, от което е напразно.
 А въпросните тези хора отброяват с нетърпение и следващите 11, за да си получат и съответното възнаграждение. Естествено коментарите кой, колко и защо е получил не се промушват между капките. Това са екзистенциални теми за нормалното съществуване на нашето мини общество. И ето точно така ще се изтъркули не само този месец, но и следващия, че и годината. Докато се обърнеш...ето го, вече време за пенсия. Кога ли дойде? Когато оставихме тези обикновените дни да се промушат, изпълвайки ги само с празни приказки, клюки и лицемерие. Оставяйки дневната/нощната смяна да дойде, да мине и да си тръгнем. За да дойде следващата, да я избутаме и така...та до заплата.
 Eто тези неща, взети заедно ми напомниха на неудобните обувки. При които просто чувстваш некомфорт. Но си ги носиш. Дали ще е мъничко камъче, локвата, която се е настанила удобно в  чорапа и си джвака или пък компресията върху пръстите. Защото никой не те пита удобни ли са ти обувките и как се чувстваш в тях, а коя марка са. За колко си ги купи? По дяволите, това няма значение. По същия начин, кой се сеща да те попита щастлив ли си, ("обувайки обувките си за работа") и как се чувстваш там? Удовлетворен ли си и на мястото ли си? Първият и в повечето случаи последен въпрос е " Колко пари получаваш?".
Е, както може би предполагаш отговорът ти, какъвто и да е той, няма да е задоволителен. Така, че...какво ти пука. Така и така ще си поредната дъвка за устата им, така че, все тая.

Та така...спомянм си за късмета, че успях да си намеря обувките, които ми паснаха на моето стъпало така сякаш бяха проектирани специално за него. Това е светлинката в тунела. Споменът от усещането, че въпреки чувството през цялото това време, че аз не съм в ред и стъпалото ми не е нормално, идва един прекрасен миг, в който всичко се преобръща и си идва по местата.
Това е всичко, в което вярвам. Че в един прекрасен ден ще си намеря моето място, там където аз пасвам. На себе си и в синхрон със средата. Аз, с разбиранията ми. Там, където ще мога да живея себе си и вярванията си. Ще мога да говоря свободно всичко, което мисля и чувствам и да преживявам себе си.

А до тогава ?!?
Ще си нахлузя гумените ботуши и ще вярвам. Те може би не са най-удобните обувки на света, но предпазват. От дъжда, вятъра и бурите. Ще бъда просто перде.
Здрасти. Да, добре. Не знам. Аха. Ясно. Ще видим. Кимване.
Нека бъда глупава. В техния свят. Ще поиграя тяхната игра. Докато намеря своята...

Полъхът на времето

Напоследък се случва да срещам все повече хора, които по един или друг начин преди години са ни с разминали пътищата. Бивши съученици, едно момиче, с което изразнахме заедно в детските си години, една моя съученичка до 7 клас пък след това се озовахме по един път, кандидатствайки медицина. И много, много други такива срещи. Уж случайни.

Времето ти дава някакви хора, вървите заедно и....докато се обърнеш, те вече са свили по техните си пътечки.
Динамика.
Вървейки по пътя, дори и за миг не осъзнаваш, че тези 4-5 години заедно по "тази пътека", наречена училище или университет, или работа, или курс по нещо си.... Или каквото и да е, която те свързва с тези хора, е тоооолкова кратка и мигновена, че през следващия период от още няколко години едва ли ще ти е до тях. Едва ли ще ги помниш. Със сигурност няма и да се притесняваш никога повече за същите глупости.

Вярно, няма как всички да са ти симпатични и приятни, не е и нужно. Но пък ми е интересно. Зарових се днес случайно из фейсбук. Прииска ми се да се докосна до тези хора, с които никога не съм била близка в училище. Дори и тогава не сме били сплотен клас, но....все пак израстнахме заедно. Споделили сме цели 5 години от общия си път. И сега всеки отдавна го следва. Искаше ми се да видя отпечатъка на времето. Да видя промяната. Отпечатъкът на образованието в чужбина върху някои. За миг си спомних тинейджърските простотии,  които са се случвали тогава и.... Тяхната реалност сега. Всеки си пише историята, всеки си създава живота, всеки си прави изборите. Видях много снимки. Имах различни реакции. Бях исненадана, в други моменти, съвсем не. Интересно ми беше да видя как от тази дива необуздана джунгличка, която бяхме, вече има модел, боди билдър, адвокат, лекар, медицинска сестра, майка, пътешественичка, някой, който работи в министерство и друг в кино и....какво ли още не. Както и да го погледнеш....едно цяло общество. Та ние сме обществото. Ние сме били и тогава общество- затворени в една класна стая по 7 ч дневно, подготвяйки ни за....  По-голямото и по-истинското общество. Помня учителките по история и литература, които се надяваха от нас да излезнат "хора", защото "утре ние ще управляваме държавата". Е, това "УТРЕ" вече стана ДНЕС. макар преди да не си го представях реално. Трудно ми е да приема все още, че в това нашето "Вчера" Ние бяхме децата, а сега някои  вече имат собствени деца и.... реално ги подготвят за тяхното УТРЕ. Колко ли бързло се върти този кръг. Едва ли ще разберем кога ние ще сме вече на по 60, видяли толкова много, и наблюдавайки още по-следващото поколение, което расте и се развива. И така.....
И всичко това е само въпрос на време.

Ох...исках да напиша нещо съвсем друго, какво излезна.

Помислих си, че....в срещите си най-вече с тези хора, от миналото ми, май най-вече,  най-пълно и най- цялостно се срещам със себе си. Няма никакво значение кой е лекар и кой е адвокат. То и аз толкова много съм се променила. Много от новите ми приятели и хората в обкръжението ми днес,  които ме познават от скоро или от няколко години, нямат идея каква съм била преди. Къде съм се намирала и откъде съм тръгнала. Мисля, че понякога и аз забравям. И точно това ме докосна най-много. Срещайки се с тях, се срещам и със себе си сега, минавайки през "нашето общо тогава" и завършвайки кръга до днес. Когато и да е било, с които и хора да е било, та до днес. Като едно мини пътуване през времето. Като времевият интервал е едва малко повече от 10 години...може би 15-16-17....
Другият начин, по който срещнах наскоро себе си, беше чрез моите безкрайни тефтери. През годините, единственото, което знаех, беше, че обожавам тефтери...малки, средни или пък големи. С твърди корици, ароматни листчета, с цветенца или пък без редове...В различните години ме вълнуваха съвсем различни неща. Всичко това се е отразило в тях подобаващо. От цветовото оформление, през почерка, та до стихотворенията и "творбите". Тези страници оживяват само с прелистването им. От тях лъха аромата на годините и времето. Къде прашасало и депресарско, от друго място летят пеперуди и вълнения, мечти и очаквания. Планове, идеи, пожелания за рождени дни или....моментно вдъхновение, което ме е заварило някъде по път.Идеи,  които са ме връхлитали посред нощ и със разкривен почерк едва съм записвала....И какво ли още не. няма нужда да ги чета буква по буква или ред по ред. Самите корици навяват всичко, което се крие в тях. Спомените започват да изкачат, хванали за ръка чувствата, които носят със себе си. Месеците и годините се редят и се прелистват така, както можеш да прелистиш книга. Докато страниците заподскачат една след друга, чуваш лекото потропване на ъгълчетата им, като сякаш се изпълва с въздух...и докато се заслушаш вече е "издишало". Да, този отрязък от време вече е "издишал", живеейки не само в нова епоха и ново време, но и ние сме нови. Със всичките стари приятелства, изписани тефтери, изживяни чувства и преживяни моменти сме по-богати и по-мъдри от вчера. И от онзи ден. И от същия този ден преди 8 години и 3 месеца.

И от всичките тези припомняния, дали от хора, от места,  от случки или тефтери....ми става едно такова готино и приповдигнато. Вдъхновено и... УАУ. Защо?!? И аз не знам. Просто ей така! Прегръщам го това чувство и продължавам нататък....

Училище в Бъдещето

Спомням си като бях в училище ни задаваха по всевъзможни начини (под формата на есе, да нарисуваме...) как ли би изглеждало училището в бъдещето и как би функционирало.
Мразех я тази тема, не знам защо. Даже ми се падна и на устния изпит по английски в 8 клас. Спомням си само,че в представите ми всичко след 2000 година е уаааау.....Тоолкова далече, ще е толкова различно.
И...сега?Какво от това, ние вече сме 2014 година, училището не се е променило особено. Може би основно, че зелената дъска е заменена с проектор. Супер!
Незнам как се присетих за тези неща, но си мисля как ли бих искала да изглежда училището на "бъдещето"По точно какво би се случвало там?

Първото, което искам е да махнем думичката бъдеще. Кога ще е това неясно и неопределено време, когато всичко ще изглежда много fancy, и като че е излязло от космоса.
Ние сме бъдещето! Да, винаги ще има и още  по-бъдещ момент, бъдещите деца и децата на техните деца, но не сме ли ние тези, от които зависи това тяхното бъдеще?
Ако ние не започнем да правим някакви промени и всичко малко по-различно от "нормалното" и "общоприетото"....то и след още много поколение ще карат децата да си рисуват и представят училището на "познай кое?!?!"-Негово Величество БЪДЕЩЕТО.

Сега, в моите представи това въпросното училище по-скоро не е свързано с роботите, които ще преподават или чудесата на архитектурата, които биха направили със самата сграда.
Иска ми се децата да се учат чрез опита си, а не на изуст. Да бъдат стимулирани да творят и да им се дава възможност да изразяват себе си. По техния си начин. Да има "учители", които да помагат на всяко едно дете, търсещо себе си, да намери своя си път в живота.
Да се помогне на всеки да се доближи до себе си, да намери страст към нещо и да го развива. Тези деца да имат устрем, цели и желание за живот. Желание да търсят, да откриват и да живеят.
Да спортуват, да тренират, да пътуват, да ходят по планини, да се ориентират, да бъдат учени да взимат решения, да мислят. Да им се дава съзможност да поемат отговорност, дори и да е било да си измият чинията след ядене.
Да играят повече игри на открито, от които да се учат. Да бъдат сплотени, да бъдат лоялни, да работят в екип, да си помагат, да се подкрепят, да създават приятелства, да се доверяват...да правят случайни добри дела. Да се грижат за растения, да поемат отговорност за едно животинче. Да им се дава шанс да бъдат отговорни за нещо. Да си спазват обещанията и да държат на думата си. Да им се поставят задачки, които са "отвъд възможностите им"- например да измислят танц за 5 минути. Да бъдат гъвкави и да се справят в нестандартни ситуации.
Разбира се, нека учат и науките, но...защо трябва всичко да е толкова сухо и сериозно?
Има толкова прекрасни начини да се направи ученето забавно и приключенско.
Да събужда интерес и желание да продължиш по-нататък.
Спомням си, когато вече бях 2-3 години в гиманизията, вече Мразех да уча.
Беше ми толкова скучно и тъпо, че дори нямах желание да се събудя в понеделник, камо ли да съм имала ентусиазъм за нещо повече. Първо, че въобще нямах идея какво мога и в какво съм добра. Всъщност, ако трябва да съм честно се питах "Абе аз въобще ставам ли за нещо?!?!". Тогава вече започваха да ме заливат с въпросите какво ще уча и правя след като завърша....Та аз идея си нямах. Въобще не знаех дори какво харесвам, камо ли да съм добра дори в 1 област...А това определено си е сериозен проблем!
Това е наистина страшно, един млад човек да изгуби не само посоката си, но и желанието си да диша, да се радва и блясъка си в очите.  И това е тенденция, не бях само аз. Масата беше така.Не мисля,че много са се променили нещата, става въпрос за преди 4-5 години само.
Иска ми се тези млади хора да излизатот тази институция понемалко подготвени за живота. С идеи и мечти. С увереност в себе си и вяра, че биха могли да направят и нещо ново, нещо различно, нещо което никой досега не е направил и, че са на прав път. Да бъдат подкрепяни в красотата на идеите си, независимо колко са "луди" и затова, че е достатъчно те да вярвят в тях! Това е най-голямата сила и заряд, и двигател.
За това,че когато не може да стои мирно на един стол по 8 часа на ден, може би това е знак, че този човек има нужда да е в залата и да танцува с цялото си сърце и душа....и да следва себе си и по никакъв начин да не го прави "тъпо дете"  или "дете с намалени умствени функции" или както и да го нарече медицината.
Когато не пасва с този общоприет калъп, значи е аутсайдер. Но може и да е гений, нали така?
И...иска ми се всеки да може да си създаде професията. Тази, която най-много му пасва. А не да се чудим коя професия най-много ни пасва и да се мъчим ние да се нагаждаме според нея.Да намери стихията си и да я твори. Да работи с душата и сърцето си. Тогава няма да се случва да има пренаселение в определени области- напр. Адвокати, Икономисти и всякакви много добре звучащи професии, които после хората се чудят какво да правят с тях. Нямам против адвокатите и икономистите или всички други, но и това е мода сега. Модерно е, добре платено е....Айде всички са там. Затова и все по-често ставаме свидетели на примери как хората си зарязват работата, хвърлят се в незнайното и непознатото, за да търсят себе си и това, което им дава живот, тази искрица в очите.
Евала! Много им се радвам, за което и за смелостта. Те ме вдъхновяват!!!!
Но това са точно примери за деца от този тип училище,което ние сега познаваме. Хора, които са били подтикнати да вървят по "правилния" път, защото така е "редно", така ще са богати. Но никой не им беше казал, че освен това трябва да попитат сърцето си дали са и щастливи, заедно с другите неща.Ако съвпадат-какво по-прекрасно от това.
Ако ли не- да продължава да търси и да слуша сърцето си.
Точно това ми се иска да се промени. Училището да помага на Личността да познава себе си, силните си страни и страстите си. Да събужда интерес и желание за живот. Просто да помага на всеки да върви по своя си път.Да оставя пространство всеки да е уникален по своя си начин и просто да напътства. Тогава със сигурност ще живеем в едно здраво и щастливо общество, пълно с любезни и прекрасни хора. Хора, които не просто преживяват, а живеят!Хора,които с лекота творят Живота си.

И това не утре. А още днес. Защото ние сме бъдещето. И вече има не малко примери на такива хора, които по един или друг начин са поискали да се опознаят и са намерили своя начин да си живеят себе си."Ние можем да бъдем промяната, която искаме да видим в света".