София....такава, каквато аз я виждам и апаратът може да я отрази.
През моите очи и обектива... One on one!
Обичам да вървя пеша. Но и да наблюдавам. И да забелязвам.
Преди не забелязвах София. Трябваше да се откъсна малко от нея, за да я видя наистина.
За да я отразя. Да оставя малко прстранство, в което да отделя себе си като част от нея и нея като част от мен. От съвсем малка съм вървяла по тези улици (прашни) и....като че ли бях свикнала да виждам повече прахта по тях, отколкото някоя красива сграда, или слънцето, което закачливо надника иззад някой блок. Дори и в Люлин...има слънце и то е красиво. Независимо, че е зад купища панелки и е преплетено от един куп жици... Някак...това сякаш е чара (??!?!). Направо не мога да повярвам, че го казвам (пиша). Но е факт.
След като имах прекрасната възможност да съм на място, от което прекрасно се наблюдават залезите (и изгревите, ако имах волята да ставам сутринта толкова рано). Да наблюдавам най-изящният творец - Природата, как си изграе с цветовете, светлината сенките. Изумявах се от факта, че може ден след ден, на едно и също място, при един и същи сценарий (залез!), да се ....появяват толкова различни картини. Толкова различни цветове. Различните настроения на времето донасяха и различен подпис на картината. Различен аромат и привкус.
Веднъж се озовах неподготвена и ме посрещнаха дъжда, облаците и вятъра. Видях как всичко беше притихнало, дърветата и храстите стояха смирени и самотни, в очакване на бурята. Птици не летяха, нямаше допълните звуци....Единствено гръмотевиците надаваха вой и известяваха отдалеч за пристигането си. Още по-прекрасното беше липсата на всякакви хора наоколо. Обожавах този момент. Стоях под дъжда и ....бях сама с НЕЯ. Тиха, без да искам да помръдна, просто наблюдавах и усещах дъжда. Усетих каква благодат изпитват дърветата, да бъдат обсипани с водните капки, които се стеляха като истински благословии в най-горещите летни дни...
Това беше денят, в който спрях да мразя дъжда и да го проклинам.
Да си мисля, че е тъп ден, защото е облачно. Всъщност е благословен ден, защото без вода.. не могат нито дърветата, нито пък ние. Да ме спре да отида на разходка и да се радвам на природата...., защото е облачно и няма слънце.
Така де, малко се отплеснах.
В моментите, в които се любувах на природата и на слънцето, се запитах много сериозно как така през всичките тези 22 години, аз не намирах възможност, време и начин да го забележа?!?
Да поспра малко и да се ....наслаждавам. Автоматичният ми бърз отговор беше- "Е...ами то в София,....къде ти да го видиш това слънце?!? Толкова много сгради..."
Успях да си докажа, че се вижда и от София. И не са проблемни сградите, а очите ми, които не са били настроени да виждат слънцето. Не ми е правело впечатление, не съм обръщала внимание...И така, ден след ден, трябваше да се изтъркулят 23 години, за да го забележа. Алелуя!
И сега...когато вървя по същите прашни улици, просто избирам да поглеждам нагоре и да се зазяпвам към свтлинката, която се прокрадва измежду сградите. Или пък да се зарадвам на някоя наистина прекрасна стара къща, която носи духа на миналия век...На някоя светлинка по пътя или котка, която ме е привлякла вниманието. Обожавам да намирам порти, врати и специални гравирани дръжки. Или...всичко, което привлече вниманието ми и ме докосне.
Сега вървя по улиците със очите на малко дете или на турист. Който минава за пръв път по тази улица и ,който няма представа какво да очаква и къде е. Опитвам се да изтрия спомените и праха от моите представи, които са ми казвали- хм, това е скучно, какво толкова, това е просто София.
Да, точно това е София. Моята София. През моите очи.
Някои от снимките, които съм направила са били в момент на .... блажено разхождане и наслаждаване. Обичам да изучавам и да усещам духа на София. Да вървя и да не искам да зная къде вървя, дори ако можех да се изгубя нарочно... Просто да вървя и да наблюдавам. И да снимам.
Други снимки са ме заварвали в забързано движение и гонене на купища задачки. Но...за секунда съм се откъсвала от тях и съм ги запечатала в някоя снимка...
Това е първият пост, посветен на София.
Ще качвам снимки, тематично подбрани...или просто както ми
хрумне с моите софийски находки. Приятно гледане и усещане!
To meet a firend. A fiend so close to the heart. A special meeting, waiting to happen like once in many months. Few mails exchanged meanwhile, but... everything stays where it has stopped last time. 3 hours a half that managed to combine the lifes and the experiences of 2 persons, living far away and having nothing in common in the other world. Two people born in the two diffrent corners of the world, who met somewhere in the middle...and just connected. Sharing the same love for live and hopes for the best in the future.
